The boundaries which divide Life from Death are at best shadowy and vague. Who shall say where the one ends, and where the other begins?

Небето бе сиво, лишено от топлината и усмивката на слънцето. Нямаше и облаци. Бе празно, ала и някак тъжно. Лекият вятър брулещ оголените клони на дърветата, носейки със себе си агонизиращото чувство на вина и безнадежност. Въздухът бе тежък, някак си недостатъчен. Тя бе тук - Смъртта. Прокрадваше се из шумната тълпа от премръзващи и изплашени бедняци, в търсене на Жертвата си. Вече бе избрана, отдавна бе избрана. Като призрак, Тя се движеше измежду хората, докато най-накрая не зърна своето. Злокобна усмивка се изписа на лицето й преди да спусне черните си пипала към девойката. Движеше се бавно и безмълвно. Нямаше намерение да спре. Не и докато не я прегърне и отнесе със себе си.
На меката и бяла повърхност лежеше Мия. Снегът около тялото й бе придобил виненочервен цвят. Кожата й бе бледа. Трудно  поемаше последните си глътки въздух. Погледът й, топъл, ала гаснещ, бе отправен към Алена. С последни сили вдигна ръка и я допря до мократа буза на сестра си, която ридаеше над умиращото й тяло.
- Не плачи, Лена. Всичко ще бъде наред. Не плачи. - говореше едва брюнетката. - Съжалявам, Лена. Съжалявам, че не мога да остана още малко.
- Не съжалявай. Не си виновна. Недей. - през сълзи отвърна Алена.
- Направи ми една последна услуга, Лена. - прошепна тя. - Усмихни ми се, моля те.
Девойката заплака още повече. Въпреки това обаче успя да се насили и усмихне на сестра си. В този момент, ръката, която до преди малко нежно топлеше бузата й, падна безжизнена върху студената земя. Алена сведе глава и придърпа безжизненото тяло на сестра си към себе си. Прегърна я силно, докато сълзите й се стичаха по пребледнялото й лице, а гласът и отекваше в мъртвешката тишина.


Бялата стая изглеждаше по-празна от обикновено. Мебелите, които бяха единственото нещо, вдъхващo живот на това място, изглеждаха семпли, невидими дори. По малката маса се бе наслоил прах, а и не само по нея. Прозорецът, който през повечето време бе отворен, сега не позволяваше на свежият въздух да проникне в опустялата стаичка. Огледалото в ъгъла ме замъглено. Образът в него едва се виждаше. Звукът от движещите се стрелки на часовника подсилваха меланхолията нанесла се в  това прокълнато място. Движеха се в синхрон със сърцебиенето на една млада и изгубена душа.
Тик-так. Тик-так. Тик-так.
Времето не спираше да лети. А те, малките позлатени стрелки, те отмерваха изтичащото време. Времето до смъртта й. Удари шест. Беше време. Собственикът се прибра. Вратата се отвори и Тя пристъпи напред. Смъртта - черна и студена. Кървавите й сълзи се стичаха по едва очертаното й лице. Многото й на брой ръце се спуснаха по стените, търсейки поредната си жертва. Тя знаеше, че има нарушител. Усещаше го. Злокобна усмивка се прокрадна, последвана от оглушителен писък. Като орел, тя се спусна към своята плячка, която кротко и безмълвно чакаше съдбата си. Стоеше там, до стария портрет. Сякаш гледаше собственото си отражение. Бе болезнено, ала и някак успокояващо. Бавно протегна ръка и притвори очи. Не я видя, но знаеше, че е тук. Усети как дланите й се плъзгат по топлата й кожа. Усети как жълтите й ириси я пронизват. Знаеше, че е тук. И тогава просто я целуна. Защото така правеше Смъртта. Отнемаше животи с нежна целувка. Грозна красота.
Събуди се.
Брюнетката отвори очи и надигна тялото си от меката повърхност. Белите й дробове страдаха от липсата на кислород,затова девойчето побърза да си поеме въздух. Сълзи упорито се стичаха по пребледнелите й бузи. Всичко се повтаряше. Отново и отново. Всеки път едно и също. Като наказание за някой неизвършен грях.
Бе началото на поредния сив и скучен ден. По синия небосклон бавно крачеха бели кадифени облаци. Движеха се с такова величие сякаш предизвикваха някаква кралска особа и дори заплашваха да я надминат. Слънцето едва-едва протягаше първите си лъчи над хоризонта. Бяха някак студени и груби, пригодени единствено за една цел - да нарушат сладкия сън на гражданите. Забелязваше се и лекият сутрешен ветрец, който се заиграваше с клоните на дърветата. Откъсваше слабите и немощни пожълтели листа и ги завърташе в безспирен пирует или нежна валсова стъпка. Сутрешната роса удобно се бе настанила върху крехката зеленина, отразявайки вече увеличилите се на брой слънчеви лъчи. Първата птича песен зазвуча, давайки пълноценно начало на деня. Ала цялата тази така красива атмосфера, лъхаща покой от всички страни, бе в пълна противоположност с душата на младата дама.
Още преди слънцето да се събуди, Алена бе напуснала топлото си легло. Бе застанала кротко на прозореца и се взираше в далечината, в нищото. В ръка държеше писмо, чийто почерк принадлежеше само на един човек или поне така си мислеше тя. Сърцето й биеше лудо, заплашвайки всеки момент да пробие плътта й и да счупи стъклото срещу нея. Вълнуваше се, въпреки че не й личеше външно, цялото й същество трепереше от притеснение, разочарование и тъга. Имаше ужасното чувство, че някой си играе с нея, че всичко това е една добре подготвена пиеса с една единствена цел - да унищожи и малкото останало от здравия й разум. Ала дълбоко в себе си, Лена имаше надежда. Една такава малка светлина, която проблясваше в непрогледния мрак. Пламък, който продължаваше да тлее, независимо от силния вятър, опитващ се да го загаси. Надяваше се, колкото и невъзможно да звучи и изглежда, Мия да е жива. Да е някъде там и да чака да бъде открита. Кротко и тихо, така както Алена очаква Смъртта.
Крачеше бавно по дървената пътечка. Лекият полъх на вятъра се заигра с кичури от косата й. Изпита хлад по тялото си, което я накара да се сгуши в якето си. Въпреки сивочерните облаци, които надвиснаха над небесата, госпожица Хилиар не прекрати разходката си. Продължи да върви, а когато започна да вали, тя просто отвори диненочервения си чадър, който ужасно много контрастираше със сивото ежедневие в живота й. Капките игриво потропваха върху найлоновия плат, след което се стичаха като сълзи надолу по него.
Лена спря. Шоколадовите й ириси се стрелнаха към прелестното дърво, което се извисяваше в средата на парка. Беше наистина красиво, загадъчно и мистично. Може би все пак, легендата бе вярна. А, може би бе просто детска приказка, вдъхваща надежда на хората. Момичето направи няколко крачки опитвайки се да погледне растението от друг ъгъл, когато внезапно погледа й се приземи върху пейката, която се разкри насреща. Не бе празна. На нея седеше момче, което се взираше в небето и сякаш чакаше топъл лъч светлина да огрее посърналото му лице. Дали душата му бе обзета от самота, или това бе просто една много добра актьорска игра, девойката не знаеше, но нещо я накара да се приближи до непознатия и просто да седне до него. Настани се, може би твърде близо и премести чадъра си успявайки да го скрие от капките. Не можеше да обясни защо го направи. Може би съжаление? Каквото и да бе, точно в този момент двамата напълно непознати стояха там без да се погледнат, без да продумат. Просто стояха и слушаха песента на дъжда.